Повече от филм на ужасите: Разказът на един работник в българска кланица

Jul 1, 2019 | Блог

За повечето хора това е една от най-отвратителните професии, а работниците там – определяни като безсърдечни убийци. Но всъщност работещите в кланица са само една малка част от система, базирана на жестокост, печалба и лъжа. Система, която брутално убива не само животни, но и психологически убива хора. Малцина са тези, които биха отишли там по свой избор.

В кланиците по света работят хора, притиснати до ръба на оцеляването, идващи от бедни квартали, имигранти , хора без образование. (1, 2) Те получават минимално заплащане, нямат договори, нямат здравни права, принудени месеци и години наред да извършват насилие, което деформира психиката им, води до пост-травматичен стрес, депресия, употреба на алкохол и наркотици, високо ниво на агресия, насилие в семейството. (3) Вижте разказа на един от тях – предупреждаваме, че не е за хора със слаби сърца:


Условията

„За да те приемат в кланица не се изискват документи. И не ти е нужно никакво образование. Трябва да не те е гнус от нищо. Там всички са без договори. Не, няма условия за безопасност към хората. Или животното, или ти!

Има хора, които са на 35-40 години и от 13 годишна възраст работят там – те сега са главни касапи.

Иначе там повече от 3-4 месеца никой не изкарва. Хората не издържат, тръгват си.

Като работиш там се появява една неочаквана агресия към животните.

Отначало те е страх от тях, пазиш се да не те ухапят, да не те ритнат. Там няма хора, които имат чувства към животните. Аз имам – затова се махнах… издържах четири месеца.”

Кръв

„Има нещо което никога няма да разбереш, освен ако не си бил там – миризмата на кръв. Постоянна, плътна, остра – тя влиза в обонянието и остава там. Заедно с миризмата на мърша.”

Животните

„Още на първия ден, като почнах работа, да ми покажат как се работи там – имаше една крава, която не влизаше в ковчега. Ковчег е място, където влиза кравата, за да не може да избяга – желязна ракла, в която животното не може да мърда наникъде. И като падне кравата, ковчегът се отваря автоматично. Там я дупчат с нож във вратния мозък, тя се зашеметява и пада, тогава ѝ забиват ножа в сърцето, за да ѝ изтече по-бързо кръвта.

Но тази крава не искаше да влиза в ковчега… защото животно, като му замирише на кръв, откача и побеснява.

Работниците закачиха крака на кравата за един телфер със стоманено въже и започнаха да я влачат до ковчега, само да влезе. Но въжето се оплете и не можаха да спрат телфера, тогава отрязаха крака ѝ, за да се освободи въжето, което е под напрежение на телфера. Горката крава седя 1 час права на 3 крака, вързана, докато ѝ изтече кръвта от крака, после падна и умря.

Колят се много крави с мастит или пък болни – на тях месото им е почнало да се разлага и е с тумори. Или пък със счупени крака, и стари, и умрели от болест ги карат в кланицата. Ако работниците са много дрогирани, връзват кравата и ѝ одират главата както е жива. Направо отврат. И аз избягах. То голям ужас беше…”

Болните

„Отвращението ми е голямо, защото колят болни животни. Те на външен вид изглеждат добре, но като ги одира – под кожата им месото прозрачно и цялото гноясало. Повечето крави са бременни. Карат ни да хвърляме неразвитите им теленца в един голям контейнер.

Всъщност повечето животни са болни. Здрави почти не се колят.”

Овце

„Един ден докараха един камион с овце. И трябваше да ги разтоваряме, но те не искаха да слизат от камиона, и няколко човека, дето бяха взели метамфетамини, ми казаха – ‘Гледай как се прави’ – и хванаха овцата за вълната и я хвърлиха от камиона от 3 метра височина. И като падне овцата на мозайката, гръбнакът ѝ се счупва – остава жива, но саката. По-лесно щели да ги колят, да не бягали…”

Прасета

„Метода за убиване на животни тук е със слушалки – издават странен звук и се слагат на врата на прасето, токът е силен колкото радиоточка. Така се парализират.

Закачат синджири на левия крак, после с верига едно по едно ги вдига телфера, и преди да са ги заклали – още докато са в парализа от тока – им режат ушите, както са живи.

Имаше такъв случай – караха прасета от някакво село. Прасета-канибали. Много хищни прасета. Самоизяждащи се. И като ги стоварят с електрошокови палки, ги водят към кланицата и ги бият с тока в слабините, в тестисите. И те квичат. Пищят. Плачат. Голям ужас.

И 5 човека ги водят и ги бият с хром-никелови тръби. И с ритници. С ботуши с железни бомбета. Голям бой. Докато влязат в кланицата. Но докато ги докарат от селото, са си изяли ушите и опашките. Защото са канибали.

Карат ни да хвърляме в една машина, за мелене на отпадъчни животински материали, цели умрели телета по 40-50 кг., карантии, крака от крави, вимета от крави с мастит. Демек вимето на кравата е пълно с гной, и не може да се дои – и я колят.

Тази машина мели всичко на кайма – пълним тази кайма в чували след 3-4 дена, като почне да се вмирисва, идват от селото и вземат чувалите. И с тоя суровия вкиснат продукт като кайма хранят прасетата. Така те побесняват, стават канибали. И започват да растат бързо – като станат 100 кг., ги карат да ги колят.

Но то селото било на повече от 100 км., а прасетата по време на превоза се хапят.

Щото са канибали – само мърша са яли.

Като изпуснат някое такова бясно прасе, хвърлят ласо – метално въже, и като го хванат, го бесят на телфера. От очите и носа му кръв почва да тече, а главата му става синя.

Понякога кравите като не искат да влизат в ковчега им вкарват в задника дебела тръба – хром-никелова – 1 метър навътре и така я водят кравата, а като извадят тръбата от задника ѝ, цялата е в кръв.

…Има още ужаси, ама не искам да ги казвам. Предлагали са ми и на мен метамфетамини. Сега като се сетих за всичко това, ще ми е все пред очите.

Четири месеца е историята на големия ми ужас, която и по филмите на ужасите я няма!”


Навсякъде

В животновъдната индустрия работниците, отговорни за умъртвяване на животните, непрестанно са принудени да наблюдават животните – и докато ги режат, разчленяват и дерат, животните често са все още в съзнание. Случва се и животното да е одрано и все още живо. Час след час, ден след ден работниците са свидетели на безброй животни в различни състояния на страх и болка. В своята книга „Кланица”, Г.Айсниц цитира думите на Ед Ван Уинкъл – също работник в кланица:

„Много по-лошо от физическата опасност в кланицата е емоционалната тежест. Като работиш в колячната и започваш да развиваш едно такова отношение, което ти позволява да убиваш без да ти пука. Можеш да погледнеш в очите някое прасенце и да си помислиш – боже, то наистина е симпатично. Понякога прасетата са идвали да отъркат муцуна в мен,точно като кучета. А след 2 минути е трябвало да ги убия, да ги пребия до смърт с метална тръба… Когато работех на производствената линия с карантията, можех да се залъгвам, че помагам да се изхранват хората. Но тук – в колячната, тук убивах живи същества.” Gail A. Eisnitz, Slaughterhouse, стр. 87

Това е ежедневен ад, за който не искаме да знаем. И който подкрепяме като консуматори.

Ние правим всичко по силите си да замаскираме тази жестокост, да я скрием от себе си, да организираме в глобален мащаб едно общо забравяне на тези факти. Да повярваме, че това насилие е нормално. Погазвайки своите ценности, търсим всякакви аргументи, за да не мислим за този проблем. Десетки милиарди животни със сложни усещания и емоции живеят и умират на производствената линия… Но днес съдбата на животните, родени и умъртвени в индустриалното животновъдство, е един от най-належащите етични въпроси. А разказите на всички работници, осмелили се да говорят, си приличат по едно – загуба на емоционална чувствителност и изключителен садизъм към животните.


По желание на работника – от съображения за сигурност – истинското му име остава анонимно, тъй като той продължава да живее в същото населено място. Ние от КАЖИ гарантираме достоверността на източника и неподправените думи на неговия разказ.

КАЖИ гарантира, че ще даде трибуна на всички, които практикуват тази или подобна професия, ще запазим конфиденциалност и анонимността на хората, които се свържат с нас, и ще отразим достоверно думите им. При нужда можем да осигурим адекватна психологическа помощ и съдействие.

Източници:

(1) Dillard, Jennifer. “A Slaughterhouse Nightmare: Psychological Harm Suffered by Slaughterhouse Employees and the Possibility of Redress through Legal Reform.” Georgetown Journal on Poverty, Law & Policy, Forthcoming. http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1016401 (7/5/10)

(2) “Blood, Sweat and Fear: Workers’ Rights in U.S. Meat and Poultry Plants.” A Human Rights Watch report. 2004. http://www.hrw.org/reports/2005/usa0105/ (6/2/10)

(3.1) Post-Traumatic Stress Disorder Journal – PTSDJournal. http://www.ptsdjournal.com/

(3.2) “SEC. 5. Duties.” U.S. Department of Labor (DOL) – Occupational Safety and Health Administration (OSHA) http://www.osha.gov/pls/oshaweb/owadisp.show_document?p_id=3359&p_table=OSHACT (6/20/10)


Споделете статията, за да разберат повече хора

Осъзнатият избор започва с информираността.

Написано от

Написано от

Мариана Нордгрен

Повече от блога ни

Към всички статии

Адът на Капитан Андреево

Адът на Капитан Андреево

Хиляди животни се транспортират всеки ден, в цяла Европа и извън нея. При ужасни условия, натоварени в камиони, животните пътуват десетки часове или дни, понякога без вода, пространство или...

Работна позиция: Правен координатор по Законодателна кампания към КАЖИ

Работна позиция: Правен координатор по Законодателна кампания към КАЖИ

Няма как да постигаме трайни промени за животните без конкретни изменения на законодателството за защита на животните. С разрастването си като организация създадохме възможност за още едно работно...

Работна позиция: Специалист по връзки с обществеността и корпорациите

Работна позиция: Специалист по връзки с обществеността и корпорациите

В хода на кампанията “Разперени криле” информираме обществото за жестоката истина зад клетъчното отглеждане и за това как потребителите да различат кодовете върху яйцата, за да знаят какъв ефект...

Share This